За работата от дистанция, или как се тръгва с миши стъпки към една мечта...

Възможността да работя от къщи като преводач и автор на материали за различни печатни медии често се е явявала като спасителен пояс за мен през последните 5-6 години. Пояс, спасявал както самочувствието ми (че съм полезна, че някой има нужда от труда ми и го цени), така и (частично поне) приходите в семейството ми - особено в трудни моменти.

Това ме прави един от онези щастливи хора, които от личен опит са се убедили (дори преди понятията online заетост и freelancer да станат толкова популярни у нас), че работата от разстояние е нещо естествено и напълно възможно.

Някои скептици вероятно биха апостостофирали ентусиазма ми с аргумента, че професии като журналистическата, редакторската, преводаческата и т.н. дават много повече възможности за заетост от разстояние от други - особено от сферата на търговията и услугите. И биха били прави. Само че – сигурна съм – дори скептично настроените към дистанционната работа биха се съгласили, че броят на модерните професии, за които целодневното присъствие в офис не е жизнено необходимо, непрекъснато расте. Най-общо казано, това са почти всички онези позиции, които не изискват директен контакт с клиенти, и които дечицата от шоуто на бате Енчо биха описали като „мама/ татко работи на компютър, за да изкарва парички”.

А тази тенденция означава поне две важни неща: първо – че възможностите за работа от дома (онлайн, дистанционна – наричайте я както ви харесва) днес са много повече, отколкото само преди няколко години. И второ (но не по важност) – че за да добие тази форма на заетост и в България популярността, която има в световен мащаб, трябва да престанем да подхождаме предубедено към нея – важи както за работодателите, така и за потенциалните кандидати. Едва тогава ще видим истинската широта на възможностите, които тя предлага.

Аз съм била и от двете страни на бариерата – много по-често като наемник, и от скоро – като работодател. Споделям накратко личния си опит, защото вярвам, че той може да се окаже полезен, а защо не и мотивиращ за много хора – особено жени, които в момента са в майчинство или бъдещи майки.

За пръв път поех ангажимент, свързан с работа от дистанция, през 2003 г. - когато съвсем случайно ми предложиха да пиша материали като сътрудник на в. „Рибар”. Дотогава риболовът беше само хоби за мен, без претенции да откривам в него нещо повече от забавление. В поканата обаче видях възможност едновременно да продължа да го практикувам и да споделям риболовните си впечатления от женска гледна точка. Хонорарите, които ми изплащаха ежемесечно, не бяха главозамайващи, но затова пък коректно удъжраните осигуровки върху тях ми даваха възможност да се чувствам спокойна в момент, когато нямах постоянна работа.

Случи се така, че година по-късно станах щатен редактор в екипа на вестника. Работата от дома ми бе дала шанс да натрупам опит, а на колегите ми –да добият впечатления от качествата ми, и така влязох в екипа на ИК „Наслука”. Ако преди това помагах от къщи за съдържателната подготовка на едно печатно издание, сега вече станах директен участник в цялостния процес на изготвянето му. Това ми даде доста нови, дори неочаквани за мен знания, и именно в този пероид (отначало неосъзнато), започна да се оформя желанието ми един ден самата аз да бъда издател.

По-късно напуснах ИК „Наслука”, но продължих още няколко години да работя дистанционно за изданията им, и по специално за сп. „Лов и риболов”. Любопитно е да се отбележи, че това е най-старото българско списание в момента и има близо 115 годишна история зад гърба си. Почти три години (от 2005 до 2008) правех за списанието рубриката „Ловът в изкуството”, в която разказвах за картините на популярни художници от целия свят, а също и т. нар. „детски кът” – познавателните и любопитни страници, насочени към най-малките.

Междувременно, през лятото на 2006 година самата аз станах родител. Раждането на дъщеря ми Елица действително ме накара да погледна света със съвсем различни очи. Сигурна съм, че всеки родител е изживявал трансформацията, за която говоря. Точно в този период оцених в най-голяма степен предимствата на работата от дистанция, за която винаги можеш да намериш време - без значение в коя част от денонощието. Предостави ми възможност да се чувствам ангажирана и полезна, докато правя най-доброто за детето си: да му посвещавам цялото си време, отглеждайки го извън лудницата и смога на София – в едно малко родопско градче.

Някъде там, в сърцето на Родопите, докато аз и дъщеря ми растяхме заедно, се избистри окончателно и идеята, с която исках да „навържа” в едно натрупания опит, мечтите си и желанието да върша нещо смислено и полезно. Тогава реших, че един ден ще направя издателство, ориентирано към деца и родители, но не с онази комерсиална окраска на изданията, така присъща на много от заглавията на пазара. Исках да правя книги, които да забавляват и усмихват, но същевременно да дават на читателите си полезни знания, да разказват за природата и света около нас по онзи непринуден и искрен начин, който ще ни накара да ги разберем и обикнем по-истински.

Знаех, че професионалният ми опит не е достатъчен, за да се справя сама – затова добавих към него и известна теоретична подложка - за втори път в живота си се върнах към студентството, този път задочно: записах магистратура по „Книгоиздаване” във журналистическия факултет на СУ. Така де, щом мога да работя дистанционно, защо и да не уча... в известна степен пак така!

Година по-късно, през 2008 регистрирах издателство „ЕЛА” и стартирах работата по поредицата „Хрумки щури за сладури”. Нямах собствен капитал. Мои близки ми помогнаха за старта, а след това изтеглих неголям потребителски кредит, с който да продължа да движа проекта. Потребителски, защото се оказа че в днешното кризисно време банките не искат да рискуват с финансиране на стартиращ бизнес, ориентиран към... култура. (What a waste e това нещо, културата, isn`t it?)

Принципът на „случайните”-неслучайни срещи пък преплете пътя ми с двама много талантливи млади хора, които повярваха в идеята на книжките и ми помогнаха да я осъществим. Благодаря от сърце на илюстраторката Мая Бочева-Уики и дизайнера Стойчо Чакъров-Чочо, чието дело е великолепното оформление на втората книжка. С Чочо дори не се познаваме лично, той е от Варна. А с Мая сме се виждали само 2-3 пъти, но това не ни попречи да работим като страхотен екип и да ги чувствам по-близки от много други хора, които често виждам на живо! Наех ги дистанционно, подписахме граждански договори и от позицията си на начинаещ работодател направих всичко възможно да спечеля доверието им с коректност. От една страна, защото сама съм изпитвала на гърба си чуждата некоректност неведнъж, и от друга, защото се надявам, че животът и работата ще ме срещат с тези хора още много пъти, а не еднократно. Всеки от тях също е пример за това, как може да се работи дистанционно. А самата Мая -Уики, една от най-интересните млади илюстраторки в България, според мен, буквално преди няколко дни също стана родител. От сърце й пожелавам прекрасно майчинство! Сигурна съм, че и тя като мен и още много други жени, ще се наслади максимално на вълшебните мигове със детето си, без да престава да твори активно нито за миг.